Всички имат за какво да съжаляват
Способността на Сорос и Бъфет да признават грешките си е по-скоро причина за успеха им, отколкото резултат от него
10.03.2010
През 80-те години Джордж Сорос с готовност признаваше, че няма гадателските способности, които му приписваха



Кой шеф на голяма финансова компания е признавал наскоро пред акционерите: „скъпоструващото бизнес фиаско е изцяло по моя вина“?
Изпълнителните директори на много компании дължат извинение на инвеститорите си.
Но изявленията им се състоят предимно от словоизлияния за безпрецедентността на кризата, трудните пазарни условия и опасните исторически грешки на регулацията.
И тук-там се чува по някое съжаление.
Но не като извинение на човек за нещо, сторено от самия него.
Въпросната компания като че е намерила добро решение в трудната ситуация.
Неин ръководител, разбира се, е Уорън Бъфет, който публично призна поражението и оттегли Berkshire Hathaway от бизнеса с кредитни карти.
Славата на „Оракула от Омаха“ е придобила такива размери, че дори ако признае, че има пръст в убийството на Ейбрахам Линкълн, пак ще му се възхищават.
Може би си мислите, че миналите успехи правят по-лесно признанието за провала, но обикновено е обратното – успелите смятат, че миналите им постижения просто потвърждават самооценката им за изключителната им далновидност.
Способността на Бъфет да признава грешките си предхожда известността му.
В годишния доклад на Berkshire Hathaway отпреди 25 години се използва сходен език, за да се опише забавилото се закриване на текстилния бизнес на компанията, чието име тя продължава да носи.
„Много сгреших - пише Бъфет. - Пренебрегнах съвета на Конт, че разумът трябва да служи на сърцето, но не и да му е роб, и повярвах в онова, в което исках да повярвам.“
Джордж Сорос е друг знаменит инвеститор, който с готовност признава, че е сгрешил: „Що се отнася до събитията в реалния свят, нямам способност да виждам в бъдещето.
Онова, с което се отличават прогнозите ми, е, че продължавам да очаквам положителни събития, които не се случват.“
Този цитат е от 80-те години, когато името му не бе известно на всички.
Способността да признават грешките си е по-скоро вероятната причина за успеха на двамата, отколкото резултатът.
За да се поучи човек от грешките си, първо трябва да ги признае. Един от многото проблеми на Гордън Браун е, че живее в свят, в който не са правени грешки в икономическата и фискалната политика от 1997 г. насам и който е твърде различен от реалността. Показанията, които британският премиер даде пред следствието за Ирак, са чудесно обобщени в заглавието на една книга на социалните психолози Каръл Травис и Елиът Аронсън: „Бяха направени грешки (но не от мен)“, която изследва податливостта ни към двузначни признания. Подобно на учените от „Климатгейт“ ние обследваме доказателствата не за да търсим истината, а за да подкрепим твърдения, в чиято истинност сами сме повярвали. По-лошото е, че пренаписваме историята, за да пасне на настоящите ни възприятия. По думите на Ницше: „Направил съм го“', казват спомените ми. „Не може да съм го направил“, непреклонна е гордостта ми“. Не признаваме грешките си, защото сме се самоубедили, че не сме ги извършили.
Затова Дик Фулд от Lehman Brothers без ирония ни уверяваше, че „предвид информацията, с която сме разполагали тогава, вярвам, че взетите по онова време решения са както благоразумни, така и уместни“.
Най-голямото му признание беше: „Дали ако съм знаел какво ще се случи, съм щял да постъпя различно?
Да, щях да постъпя по различен начин.
“ Алън Шварц, бивш шеф на Bear Stearns, не стигна толкова далеч: „Просто не бях способен да измисля нищо, което да промени нещата, дори да съм знаел какво ще се случи.“
По време на кредитния крънч грешки допускаха банкери, политици, регулатори.
Не и аз.
Испанският философ Хорхе Сантаяна предупреждава, че „когато не се помни преживяното, развитието е невъзможно.
Онези, които не могат да си спомнят миналото, са обречени да го повторят.“
Ако не сме си извадили нито една поука от събитията от изминалото десетилетие, сме обречени да научим тази.