Непреодолимата любов към финансовите балони...
31.10.2009 14:18


Изглежда, че винаги ще има финансови балони. От манията по холандските лалета през 17-ти век през интернет балона в края на 90-те години на миналия век до пукналия се съвсем наскоро балон при недвижимите имоти – нещо в човешката природа ни кара непрестанно да търсим следващия „голям удар”, който да ни изведе на върха.

Но какво предизвиква повторението на този цикъл? Защо финансовите регулатори не успяват да възпрат унищожителния стремеж към все по-голямо богатство, водещ до пропадане в един момент? И защо хората не се учат от своите грешки?

Отговорът на последния въпрос е ключов и хвърля светлина върху всички останали питания по темата. Учим се от грешките си, но от своите собствени. Поне така смята Райън Седжър, автор на финансови анализи в традиционни медии и блогове. Според него всяко поколение има нужда от своята собствена грешка, за да извлече урок и да промени поведението си. Понякога – за кратко.

Дори тази теза да е валидна за всякакъв тип грешки, то тя важи в особено пълна степен, когато говорим за финансови активи.

Това е така, защото финансовите активи са особено специфичен тип благо за хората. Когато става дума за реални стоки, е сравнително просто за средностатистическия човек да реши колко е готов да плати за тях. За автомобил или хладилник лесно можем да преценим колко си заслужава да дадем. На фондовия пазар обаче „играем” с това, което останалите са готови да платят за даден актив. Там често си казваме, че дори и да платим малко повече, ще се намери някой друг, който ще даде още повече, за да се сдобие с желаната ценна книга.

А при образуването на балон хората винаги са сигурни, че цената непременно ще се повишава – дори и когато знаят, че фундаменталната стойност на въпросния актив остава без промяна.

Това е доказано по брилянтен начин в средата на 80-те години на миналия век от носителя на Нобелова награда Върнън Смит, бащата на експериментална икономика.

Смит намерил начин „в лабораторни условия” да пресъздаде образуването на балон, предоставяйки на група доброволци пари и акции за търговия на миниатюрен фондов пазар с тяхно участие. Въпреки че фундаменталната стойност на акциите се запазва постоянна и всеки един от участниците е разполагал с една и съща информация, то „инвеститорите” са наддавали за някои активи в експеримента. Вместо да търсят реалната стойност на активите, участниците са опитвали да купят по-ниско и да продадат по-високо. Начин на мислене и действие, случващ се в 90% от случаите.

Според Седжър, ако опитът се повтори в рамките на същата група от хора, е възможно те да спрат да спекулират и да създават балони, а да оценят истинската стойност на предоставените им активи.

Защо тогава хората по света не изглежда да се учат от случките във финансовия свят, дори и времето между тях да е сравнително кратко? В крайна сметка скорошният балон при активите, свързани с имоти, не е нещо, чиято природа да не сме срещали в близкото минало.

Според Върнър Смит младото поколение на пазара няма спомен и познание за предишните кризи и затова те се случват отново и отново. „Имахме борсов срив през октомври 1987 г., но кой си спомняше за това 20 години по-късно?”

Откъде обаче изобщо произлиза стремежът да преследваме покачващата се акция или стойност на недвижим имот?

Пол Зак, директор на Центъра за невроикономически изследвания към Университета в Клеърмонт, Калифорния, посочва редица особености в мозъка ни, които могат да са отговорни за това. Една от тях е, че свръхстимулирането на желанието ни да получим награда ни тласка към по-рискови начинания. Така например с лабораторни опити Зак доказва, е мъжете, които са в разцвета на сексуалната си мощ, са по-склонни към рисковани финансови решения. Според Пол Зак бизнес информация, получавана от медиите, допълнително стимулира стремежа към влизане във финансовия свят и неговото покоряване.

Друг фактор е начинът, по който мозъкът ни „съжалява”, когато си представяме парите, които бихме могли да спечелим при повишаване на пазара. Сигналите на „съжаление” също са уловени чрез експерименти в лабораторни условия, при които са наблюдавани реакциите на хора, инвестирали малко или никакви пари в покачващ се пазар. А колкото по-голямо съжаление изпитва даден човек в такава ситуация, толкова повече пари е склонен да инвестира на следващ етап. Този тип „учене” може и да е полезен в други ситуации, но при финансовите пазари, често води до катастрофални последствия.

На последно място Зак посочва една от основните отличителни черти на човешкия вид: „Ние сме стаден вид. Когато останалата част от стадото прави нещо, изглежда, че и ние трябва да постъпим по същия начин”.

Така че какво можем да направим, за да не се повлияем от стадния инстинкт или прекомерно да се увлечем по манията за бърза печалба? Може би няма лесно решение, преди човек сам „да се опари”, но все пак най-доброто, към което можем да се придържаме, е да се вслушваме в собствената си интуиция и да следим на какво се дължи дадено наше или чуждо поведение.