Фрагмент от картата на Пири Рейс със Северния полюс и очертанията на Канада и Гренландия (щракнете върху нея, за да я видите цялата)
Интересът, който тази карта събужда главно в Турция и Америка идва преди всичко от особено точното очертание на източния бряг от Северна и Южна Америка, необичайно за времето, когато картата е била начертана – по-малко от две десетилетия след първото пътешествие на Колумб и много дълго преди подробното изследване на континента. Освен това се оказва, че географското положение на отделните точки от американския континент е дадено на тази карта с точност, каквато европейската наука е в състояние да определи едва в края на ХVІІІ век.
Не по-малък интерес обаче предизвикват обстойните бележки на адмирал Пири върху картата, в които се твърди, че «като нея няма друга по света» и че «тя е съставена от 20 стари мореплавателни карти на целия свят до Индия и Китай още от времето на Александър Македонски, между които и една използвана от Колумб карта, а точността, с която са очертани седемте световни морета я прави също тъй надеждна за употреба, както картите на близките земи». Обстоятелството, че в този надпис се споменава името на Колумб и използваната от него карта, за която е известно, че е загубена, раздвижва предимно американската общественост. За известно време картата е в центъра на общественото внимание, предизвикало оживена активност на американските дипломати, които правят всичко възможно за издирването и на колумбовия оригинал в турските архиви. Но всичко остава без резултат – не се намират повече никакви връзки между картата на адмирал Пири и предполагаемия оригинал на Колумб. В научните кръгове се изказват съмнения за наличието на такава връзка и постепенно интересът към картата замира, без да се обърне достатъчно внимание на останалите обстоятелства, свързани с нея.
Комплексът от въпроси около картата на адмирал Пири привлича най-после в края на 1950-те години вниманието и на известния американски учен Чарлз Хепгуд (Charles Hapgood, 1904-1982), професор по история в Keene State College в Ню Хемпшайр. Малко преди това неговата книга Eart’s Shifting Crust, New York 1958 (второ преработено издание под заглавие The Pat of the Pole, New York 1970) събужда между специалистите голям интерес във връзка с неговата хипотеза за движението на земната черупка, като в предговора си за книгата Алберт Айнщайн се изказва най-положително за нея. Тъй като Хепгут забелязва в картата на адмирал Пири редица обстоятелства в подкрепа на своята хипотеза, той започва в рамките на изследователската си дейност в университета заедно с група свои студенти работа върху един научно-изследователски проект, посветен на сравнителното проучване на мореплавателни карти от Античността, Средновековието и Ренесанса, която приключва в 1966 с издаването на обширен труд по този въпрос под заглавие «Maps of the Ancient Sea King. Evidence of Advanced Civilization in the Ice Age» (немски превод под заглавие «Die Weltkarten der alten Seefahrer. Die Entdeckung der Antarktis vor 6000 Jahren und Amerikas vor Kolumbos», Франкфурт на Майн 2002).
Изследването на Хепгуд може да служи за пример как един тъй сложен комплекс от въпроси се предлага на читателя, който не притежава специални познания по тях, без при това да е затруднен от недостатъчните си познания в областта на математиката, картографията и мореплаването, но също така и на геологията, физиката и историята. Целият този комплекс от научни данни, както и всички резултати от изследванията, се предават с максимална нагледност, но и по най-увлекателния начин, задържащ през всичкото време вниманието на читателя подобно на криминален или авантюристичен роман и представящ му цяла поредица съвършено нови за него факти, изложени и доказани обаче с методите на съвременната наука.
Още в самото начало на работата си по научния проект работният колектив установява обща връзка между картата на адмирал Пири с голям брой мореплавателни карти предимно от късното Средновековие и Ренесанса, придобили особена популярност главно сред турските, португалските и италианските мореплаватели. Те са известни под общото название «портолански» карти, т.е. карти, имащи предназначението да показват пътя на корабите от едно пристанище до друго, както и относителното разстояние между тези пристанища. Доколкото до края на ХVІІІ век европейските и арабските мореплаватели нямат методи за установяване на точната географска дължина и то не само по време на техния морски път, но и на сушата, тези карти, съставени по много странен начин и показващи с твърде малко приближение разстоянията между отделните точки от маршрутите им са били твърде разпространени и се ползвали с голяма почит от страна на моряците, като са били често копирани.
Макар и още в края на ХІХ век да излиза едно подробно изследване на портоланските карти от шведския изследовател A. E. Nordenskjöld, An Essay of the Early History of Charts and Sailing Directions, Stockholm 1897, Хепгуд преразглежда отново основно всички въпроси, свързани с тях, като коментира и цяла поредица от други карти, останали незабелязани преди това. Чрез сравнението на отделните карти се прави опит да се установят методите, с които те са били изчислени и изчертани. А един от основните проблеми в комплекса от изследвания е за бреговата линия на Антарктида, очертана с извънредно голяма точност на редица портолански карти, в това число и на картата на адмирал Пири, макар и тази брегова линия под покрития с дебела близо два километра ледена покривка континент съвременната наука успява да уточни едва в резултат от изследователската дейност на международната експедиция през 1949/1950 година.
Когато Хепгуд и неговите сътрудници започват изследването на старите карти, те си поставят сравнително ограничена по обхват цел: да установят дали върху картата на адмирал Пири от 1513 година наистина е обозначена бреговата линия на Антарктида и дали тя отговаря на бреговата линия на континента, изчислена и очертана от международната експедиция в 1949/1950 година. За тази цел се подлагат на анализ заедно с картата на Пири също и цяла поредица портолански карти, явно произхождащи от същия източник. С твърде сложни математически изчисления се прави опит да бъде установено по какъв начин тези карти са били проектирани. Още в самото начало на работата става ясно, че твърдението на Пири за използване на значителен брой стари карти при съставянето на неговата карта, е вярно. В стигналата до нас част от картата на Пири, която сигурно е представяла лявата половина или по-малка от половина част от цялата карта, могат да бъдат установени четири отделни карти със собствени мрежи, съединени в една. При това се вижда, че първоначалните части са били заснети при използване на сферична тригонометрия, като сглобяването им е станало твърде примитивно – с допускане на съществени грешки в мащаба, пропускане на липсващи части (откъс в южната част от американския континент) и без познаване на сферичната тригонометрия, при което се получават значителни грешки в разстоянието между източния бряг на Атлантическия океан (Европа и Африка) и западния бряг (Америка).
Както е известно, съвременната наука съумява твърде късно да реши въпроса с изготвянето на точни географски карти. Затрудненията идват преди всичко поради липсата на точни инструменти за определяне на географската ширина и особено на географската дължина, с които тя разполага едва от края на ХVІІІ век. От друга страна проектирането на сферичната повърхност на земното кълбо върху плоскост изисква прилагането на сферичната тригонометрия, което от своя страна предполага познаването на точните величини на земния екватор и меридиан, с които тя също преди това не разполага. До неотдавна се считаше, че за първи път сферичната тригонометрия е приложена от старогръцкия учен Хипарх през втори век сл. Хр., макар и да има данни, че тя е била позната още на египтяните и халдейците, а Хипарх само я открива наново. Във всеки случай тя не се прилага на практика от античната картография, чийто главен представител, александрийският географ Клавдий Птолемей (~100-160 сл. Хр.) не я използва никъде при съставяне на своите карти.
Редица обстоятелства – приемането за нулев меридиан географската дължина на Александрия и за изходна точка на проектирането пресечната точка на този нулев меридиан с тропика на рака, неприлагането на сферичната тригонометрия в стигналите до нас портолански карти и относително точното предаване на географската дължина в близките на същия нулев меридиан точки, както и използването на стадия (~166 м.) за единица мярка – водят до заключението, че още преди втори век след Христа неизвестен компилатор в Александрия се е опитал да свърже заедно определен брой извънредно точно изчислени и съставени стари карти на отделни части от света, без да си дава сметка за грешките, възникващи при проектирането им в една плоскост. От тук идва и парадоксът, че докато при изчертаването на бреговата линия и поставянето на отделни географски точки се постига точност по-голяма от тази, с която европейската наука разполага до последните години на ХVІІІ век, при разстоянията между отдалечени помежду си точки се допускат грешки, надминаващи 1000 км, а и посоката на географския север се дава често неточно – което и трябва да се очаква при проектиране на сфера върху плоскост чрез квадратна или правоъгълна мрежа от паралели и мередиани.
Анализът на картата на адмирал Пири и останалите портолански карти показва, че всички те са съставени от множество локални карти, изготвени с прилагане на сферична тригонометрия. Тъй като техният по всяка вероятност античен компилатор от Александрия не е бил запознат със сферичната тригонометрия и следователно не е можел да си служи с нея, бил е принуден да разкъса сферичната повърхност на земята на голям брой отделни плоски участъци. По такъв начин отдалечени помежду си области би трябвало да
Районът около Северния полюс в горната част от картата на адмирал Пири с пречертана мрежа. Вижте по-добре цялата западна и цялата източна половина.
показват различни посоки за север – това може най-добре да се види при северния участък от картата на Пири, като на нея се нанесе мрежата на първоначалните образци за картата: по отношение на нулевия меридиан на техните проекции всички нанесени там географски точки са предадени с изключителна и дори невероятна прецизност. Затова пък съпоставянето на отделните части – в дадения случай това са два откъса с отделни (правоъгълни!) мрежи – води до груби грешки от порядъка на 1000 до 2000 километра.
Този пример Хепгуд илюстрира с известния в историята пример от първото пътуване на Колумб. Независимо от бележката на Пири, че при съставянето на неговата карта била използвана и картата на Колумб, от изображението на тази карта трябва да се допусне, че Колумб е имал на разположение подобна на нея, понеже тя го довела до заблуждението да очаква появяването на насрещния бряг значително по-рано, отколкото следва според действителното му положение – брегът се появил едва след изминаването на още 1300 километра в западна посока, което разстояние съвпада с грешката от 14°, получена при съединяването на двете отделни и сами по себе си точни карти. От друга страна, невярното предаване на о-в Куба на тази карта, води до убеждението, че компилаторът е разполагал с повече отделни карти на този участък, за някои части от който такива липсвали и те са допълнени произволно. Върху други възможности, като промени в релефа на тази част от Атлантическия океан, настъпили евентуално след изготвянето на първоначалните много стари карти, Хепгуд не се спира и дори не споменава за тях – по всяка вероятност за да не бъде обвинен в излагане на «ненаучна» хипотеза, за каквато в «научните» среди поне до издаването на книгата му се смята хипотезата за потъването на Атлантида.
http://www.de-zorata.de/sites/oshte-info/oshte.info/004/00104/06/1806/05-1.htm
Загадката на старинните морски карти 2
Д-р Асен Чилингиров
-1- -2- -3-
При изследванията си Хепгуд и неговите сътрудници отделят също така особено внимание върху античното корабоплаване и корабостроене, както и върху влиянията, които финикийците по всяка вероятност са упражнявали върху гърците. Именно финикийците, съставящи част от първоначалното население на Югоизточна Европа и Мала Азия, се явяват като носители на старата традиция и то не само в областта на науката – която те като морски народ пренасят далече на запад и север – а и по отношение на писмеността, за чието развитие те, а не гърците изиграват решителната роля.
Изследванията на Хепгуд потвърждават предположението, изказано още от А. Е. Nordenskjцld, че всички портолански карти – към които трябва да се причисли и картата на адмирал Пири – следват само един общ източник, от който изглежда е имало едно или дори няколко копия, изготвени още през античността, но са били запазени и отделни регионални карти, останали неизползвани в повечето от техните копия. Следи от този общ първоизточник Хепгуд открива дори в една китайска карта, която е издялана върху камък през 1137 сл. Хр., но очевидно следва много по-стар прототип – публикувана е малко преди неговото изследване [J. Needham, Science and Civilisation in China, Cambridge 1959, III, ил. 79]. При тази карта на Източен Китай той открива същия принцип за изчисляване и проектиране, както при портоланските карти, чийто общ прототип бил изготвен по идентичен начин с прилагане на сферична тригонометрия и необикновено точно разположение на отделните географски точки, но впоследствие е бил пречертан върху квадратна мрежа, при което се получава същата грешка във величината на градусите – при пренасянето на правоъгълната мрежа с огънати меридиани в квадратна с паралелни отвесни линии градусите от географската ширина са около 20% по-малки от тези на географската дължина. Тази карта затвърдява убеждението на Хепгуд за съществуванието на една необикновено високо развита общосветовна култура в далечното минало, за чиито технически достижения старите географски карти, запазени в най-отдалечени части на нашата планета, дават най-красноречивото доказателство.
Четири портолански карти, както и картата на адмирал Пири, съдържат следи от отделни карти, които липсват в останалите и това кара Хепгуд и неговите сътрудници да обърнат повече внимание върху тях. При внимателния анализ на тези карти се оказва, че те съдържат някои данни, важни за географското положение на определени части от света, различно от тяхното съвременно положение, но и за определянето на времето, когато техните образци са били съставени.
На първо място по значение между тези карти е начертаната от Оронс Финй (Oronce Finй или Oronteus Fineus) през 1531, отпечатък от която Хепгуд открива в Библиотеката на Конгреса във Вашингтон през 1959. В нейната дясна половина е представен целият южен континент (Антарктида), изчертан по проекция, за централна точка при която е бил взет явно южният полюс, чието географско положение обаче се отклонява на не
Част от картата на Оронс Финй от 1531
по-малко от 7 до 8 градуса от сегашното. Разликата не може да се определи напълно точно, защото при копирането на отделните стари карти компилаторът не
се е съобразил с различния им мащаб и отделните области се явяват в невярно съотношение и на копираната от Оронс Финй карта. Независимо от погрешния мащаб обаче, очертанията на бреговата линия на континента отговарят в много голяма степен на измерените в 1949/1950 под дебелата сега близо 2 км ледена покривка. Нещо повече – в картата на Оронс Финй са начертани дори множество фиорди, в които се втичат все още реки, чиито долини в някои случаи са също отбелязани.
Липсата на повече подробности в зоната, включена в отбелязания на тази карта полярен кръг – изместен както сегашния южен полюс в посока на изток от Южна Америка – дава основание за предположението, че при изчертаването на картата тази зона е била вече покрита с ледена покривка, или с други думи картата не е възможно да е била съставена по-късно от шестото хилядолетие пр. Хр. Ако се вземе обаче
Същата част от картата на Оронс Финй от 1531 – пречертана
предвид местоположението на южния полюс върху нея, тя трябва да е била съставена значително по-рано, а именно още преди последното изместване на тази точка. В последно време се счита, че то е предизвикало края на така наречената
«последна ледена епоха» и се предполага, че е станало внезапно между осмото и десетото хилядолетие пр. Хр. А тъй като същото положение на двата полюса, но твърде различно от сегашното, е било запазено в течение на много десетки хиляди години преди това, т.е. по времето, когато Централна и Северна Европа, а и цяла Канада със северните части на Америка били покрити с дебела ледена покривка, считано все още от мнозина историци за период на глобално застудяване, няма никакви основания да допуснем, че картата е била съставена тъкмо в последните години от тази епоха, а не още много хилядолетия преди това.
Втората по-необикновена портоланска карта е тази на Хаджи Ахмед от 1559 година. При нейното пречертаване и пренасяне проекцията й в сферична, тя
Картата на Хаджи Ахмед от 1559
също свидетелствува за голямата точност на измерванията в нейния стар първообраз. Не по-малко интересно при нея обаче е и обстоятелството, че там Беринговият проток липсва – и това явно не е грешка на кописта, а свидетелство,
че в една твърде отдалечена от нас епоха, когато голяма част от южния континент не е била покрита с ледена покривка, Аляска пък е била свързана с източната част от Сибир, която по това време е имала умерен климат, а за такава връзка в твърде далечното минало ние разполагаме и с още други доказателства, чието изброяване излиза от темата на книгата.
Третата също така по-особена портоланска карта е тази на Йехуди Ибн Бен Зарб от Александрия, начертана в 1487, а отпечатана в 1497. Със своето твърде прецизно изчертаване бреговата линия на Средиземно море и западния бряг на европейския континент тя превъзхожда останалите портолански карти, но най-интересното в нея е представянето на Егейско море, отговарящо на една епоха, значително по-ранна от историческата, когато нивото му е било много по-ниско, като се дава с големи подробности бреговата линия на цяла поредица вече потънали егейски острови. Не по-малко интересно е и обстоятелството, че при нея Британските острови са покрити с глетчери, каквито са обозначени на картата също в Централна Европа, и то дори южно от 50° с.ш. Бреговата линия на Мала Азия и на Черно море обаче е явно коригирана в съответствие със съвременното й положение при изчертаването на картата от Йехуди Ибн Бен Зара, което би трябвало да се очаква от една морска карта, предназначена главно за турски мореплаватели.
За много стар прототип и при картата на братята Николо и Антонио Зено от Венеция, начертана в 1380, говори нейната необичайна проекция, при която меридианите се събират в една обща точка, намираща се на югозапад от
Част от картата на Ибн Бен Зара от 1487 и съвременна карта на Егейско море
съвременното положение на северния полюс. А туй отклонение отговаря на отклонението в положението на южния полюс, показано върху картата на Оронс Финй. В духа на това отклонение Гренландия е представена на тази карта свободна от глетчери, които днес имат дебелина до 1,5 км и са покрили напълно планините и долините на острова, представени върху тази карта с много подробности. В замяна на това Северна Норвегия е изцяло покрита с лед и на картата липсват напълно подробности за северния бряг на европейския континент, намиращ се явно по време на съставянето на картата под дълбока ледна покривка.
Загадката на старинните морски карти 3
Д-р Асен Чилингиров
-1- -2- -3-
Хепгуд вижда в данните от тези карти подкрепа на тезата си за движението на континентите, при относително запазено положение на земната ос и нейния ъгъл спрямо земната еклиптика. Ако и още десетилетия преди Хепгуд да са били изказвани предположения за промяна в мястото на северния и южния полюси – и то внезапна, – в изследването на Хепгуд се дават вече несъмнени доказателства за това, както и за една макар и приблизителна хронология на този процес. На въпроса за причините, довели до преместването на полюсите – или на континентите, респективно на земната черупка – Хепгут отделя много място в бележките и размишленията си. Той допуска три възможни причини за това разместване:
1. Преместване на земната ос.
2. Постепенно движение на някои от континентите, променящи при това положението помежду си.
3. Движение на цялата земна черупка.
Първото обяснение той изключва, тъй като от само себе си земната ос не може да промени положението си, а само от външни причини – вследствие на силен удар на метеорит или друго небесно тяло. Но удар, способен да премести земната ос, би предизвикал пълно унищожение на живота върху цялата Земя.
Второто предположение е във връзка с формулираната през 1912 от Alfred Wegener теория, базираща се на откритите в различни земни слоеве на едно и също място останки от животински видове, присъщи за най-раздалечени климатични зони от земното кълбо, които показват, че тези области в различни епохи се намирали по разни места. Според тази теория отначало е имало само един общ континент, който впоследствие се е разкъсал на много части и е «заплувал» в най-различни посоки. Физиците обаче отхвърлят тази теория като несъстоятелна и тя сега се подддържа от малцина.
Третото предположение се основава върху теорията на Хепгут за движението на подвижната земна черупка. Според него това движение може да бъде до голяма степен повлияно от промени в симетрията на отделни части от земното кълбо, причинени от натрупването на огромни количества лед върху южния континент и северната част от Скандинавския полуостров, чието разположение не е симетрично на полюса и тяхното натежаване в процеса на движението на Земята около нейната ос. Под действието на центробежната сила това огромно количество лед би могло постепенно да измести подвижната земна черупка на това място в посока към екватора, където обаче ледът започва да се топи и за известно време се установява равновесие.
Макар и Хепгуд да дава предимство на своята теория, той оставя открит въпроса за причината, довела до промяна в положението на полюсите спрямо земната черупка. През трите десетилетия, последвали излизането на неговата книга, спорът продължава, макар и теорията му да не се взима предвид от изследователите. И причината за това не е само обстоятелството, че тя не изхожда от «гилдията» на геофизиците – а както е известно, различните «гилдии» не са твърде благосклонни към външни лица, които се месят в заниманията им, макар и Хепгуд да си е извоювал висока репутация не само като историк, а неговият труд върху движението на земната черупка му е спечелил поддържници и сред не малко физици, на първо място в лицето на Айнщайн.
Карта на ледената покривка през т.нар. “Ледна епоха”
През тези три десетилетия, започва вече да се поставя сериозно под въпрос тезата на Лайъл за постепенно развитие на Земята и противната на нея «катастрофална» теория печели все
повече привърженници. Почти непосредствено след издаването на труда на Хепгуд американския ядрен физик и носител на Нобеловата награда за физика през 1968 Луис Валтер Алварес излиза с нови доказателства в полза на теорията за неравномерно развитие на нашата планета, прекъсвано от значителни по размер глобални катастрофи, причинени от силни удари върху нея, нанесени от метеорити или други небесни тела. Както показва една компютерна симулация, изпълнена от негови сътрудници през 1996, ударът върху Земята от един единствен метеорит би трябвало да унищожи напълно всичкия живот върху нея – а до сега са открити следи от пет такива по-големи или по-малки паднали на Земята метеорити. Засега обаче още не може да се приеме със сигурност, че последната промяна на местата на земните полюси е резултат от такава катастрофа. То може да бъде причинено също и от преминаването на някоя комета много близо до Земята. При това е напълно допустимо и да се получи изменение в самата еклиптика. Възможността за такова приближаване на комета до Земята, както и докосването на стратосферата от опашката на кометата, състояща се главно от водород и въглерод в газообразно състояние, е допускана от някои изследователи още през първата половина на миналия век и въпреки отрицателното отношение на мнозинството гео- и биофизици към нея. Засега тя дава най-приемливо обяснение както за произхода на петрола и някои видове каменни въглища, така и за образуването на значителни количества вода при съединението на водорода от опашката на метеорита с кислорода от земната атмосфера – или с други думи обяснява изобилието на води по време на така наречения «Ноев потоп», за който помнят митологиите едва ли не на всички народи по цялата земя. Това обаче са засега само хипотези, които дават модели за обяснение на отделни, макар и важни за историята на земята събития. Всички те явно не могат да бъдат обяснени отведнаж, но натрупването на доказателства в полза на една или друга хипотеза ни приближава стъпка по стъпка до истината.
Най-малкото, вече се приема, че промяната в положението на полюсите и земната ос спрямо земната повърхност е настъпила внезапно, а не постепенно. С това вече се реабилитират считаните за невероятни и налудничави идеи на някои изследователи за примчината, предизвикала масовата гибел на мастодонти в Сибир. За хиляди от тях смъртта настъпила внезапно, била е причинена от скоротечно замръзване, при което техните тела, заедно с несмляната храна в стомасите им, са останали запазени в напълно консервиран вид, като дори са били използвани за препитание от техните откриватели.
Трудът на Хепгуд с приложения фактически материал от старите карти дава нови и дотогава неизвестни доказателства за изместването на полярната зона в Европа и Северна Америка в източна посока, считано все още от немалко изследователи за край на глобална ледена епоха. С привеждането на тези доказателства Хепгуд се явява едва ли не някакъв революционер, заел се да реформира традиционните възгледи за историята на Земята, които при излизането на книгата му се считат за непоклатими и са зациментирани здраво в съзнанието на всички геофизици. По своите убеждения той обаче съвсем не е радикален новатор, а най-верен поддържник на динамичната геология на Чарлз Лайъл, изхождаща от предпоставката за твърде бавно и постепенно развитие на живота на нашата планета, както и на средата и условията върху нея. Със съвсем не по-слаба и дори фанатична вяра той се отнася към установените и възприети от науката методи за определянето на хронологията както на отделните геологични епохи, така и на събитията от по-новата история на нашата планета и особено на твърде модния през 1960-те и 1970-те години радиовъглероден метод (С14).
Напълно актуални обаче са размишленията на Хепгут за съществуванието на една минала велика цивилизация на нашата планета, но също и за съдбата на съвременната цивилизация в по-близко или по-далечно бъдеще, изложени в последната глава от неговата книга, която предлагам на читателя в български превод с малки съкращения. А днес, близо 40 години след излизането на книгата му, ние знаем по-добре от него колко мимолетни са достиженията и на нашата култура – те вече дори не са записани на по-трайни носители на информация, като камъка, пергамента и хартията, а се съхраняват върху едва ли не «нематериални» устройства, за чието пълно унищожение са нужни значително по-малко усилия и средства, отколкото са били нужни за унищожаване достиженията на която и да е от предишните култури на нашата планета.
Няма коментари:
Публикуване на коментар