rreconedКраят на бандитския капитализъм


Симетрията на греха: наблюдения и размисли за краха на Уолстрийт 

  

На два часа път с кола в подножието на Скалистите планини се намира странен музей с още по-стряскащото име "Бизонско скакало Разбитата глава". Това място в продължение на 6000 години е служило като естествена кланица на открито за канадските аборигени. Основният поминък на местните индианци бил ловът и те отлично познавали топографията на равнината и капризите на бизоните и така си осигурявали изобилна храна, принуждавайки ги да се самоубиват. Бизоните скачали с главата надолу в стръмната скалиста пропаст, спасявайки се от преследващите ги индианци. ЮНЕСКО обяви това място за част от Световното историческо наследство. Звучи абсурдно, защото това е по-скоро лобното място за може би милиони бизони. И все пак вероятно има някаква логика, защото агонията от "Разбитата глава" много наподобява на нещо познато от ХХI век, наречено "инвестиране на Уолстрийт". 

Винаги трябва да се намерят виновници за срива на пазарите и както става обикновено, пешкира и този път опраха спекулантите. По-важно е да се открият истинските причини за кризата и този път нещата отиват твърде дълбоко. Ами ако за всичко е виновна американската икономика и самият модел, по който тя се развива? 

  

Списание "Форчън" формулира проблема по твърде оригинален начин, цитирайки сполучливо калифорнийския икономист Джон Уйлямс, който нарече опитите на официалната статистика да прикрива истината с феномена "безгръбначната Полиана" - от името на главната героиня от едноименния класически детски роман на Елеонор Потър. Уилямс поддържа сайта "Сенчеста статистика" (Shadowstats.com), в който публикува истинските данни за инфлацията и състоянието на икономиката. Неговите анализи често се използват от инвеститори и финансови експерти. На базата на истинските цифри за развитието на американската икономика бившият съветник на президента Никсън - Кевин Филипс, аргументира своята теза за "бикономиката": превръщането на еуфорията от "бичите" резултати в подвеждаща финансова идеология, чрез която пришпорването на биковете от Уолстрийт води периодично до кризи и сътресения на световните пазари. 

  

Краят на пирамидата на Понци 

Причината банковата система периодично да преживява кризи и срив на пазара се крие в това, че тя до голяма степен имитира прочутата пирамидална схема на италианския имигрант Чарлз Понци от 1920 г. Той пръв развива модела, който всъщност копира истинското банкиране. Схемата Понци е известна още като "кредитиране с частичен резерв" (fractional reserve lending) - участниците в играта получават парите си от привличането на все нови и нови играчи, докато се изчерпи капацитетът от привличане на "балъци" и всичко рухва. Любопитно е, че за да рекламира своята измама, Понци пръв използва термини като "глобален валутен арбитраж", търгове с хеджирани фючърси, високодоходни инвестиционни програми и дори "офшорни инвестиции". 

  

Банките работят на същата схема, само че банковата система с Централна банка се нарича банкова система с частичен резерв (fractional reserve banking). В съвременния западен свят икономиката се базира върху т.нар. система на необезпечените книжни кредитни дългови пари fiat debt-money system. Тоест капитализмът би трябвало да е благодарен, че Маркс обяви капитала за присъщ елемент на развитието. Защото на практика това са дълговете и ако всички изплатят дълговете си, системата ще замре и няма да има вече пари. Просто съвременната монетарна система е обречена или да произвежда инфлация, или да загине. А западният модел работи благодарение на три взаимносвързани елемента ПАРИ - КРЕДИТИ - ДЪЛГ. Ако някой от тях липсва, системата спира да функционира. 

Затова постоянно се налага намеса отвън, за да се коригира деликатният баланс между тях. Федералният резерв на САЩ е най-могъщата световна институция, която управлява най-разточителната оргия с пари, кредити и дългове, разигравана от човешката цивилизация. 

Системата постоянно клони към дефлация и хиперинфлация, а регулиращият елемент е инфлацията. Когато тя се държи в балансирани рамки, икономиката се развива. Ако бъде изпусната, системата разполага само с два възможни начина за намаляване на напрежението: пукане или експлозия - дефлация или хиперинфлация. 

  

Доскоро инфлацията доминираше в глобален аспект. Макар че дефлацията играеше също ограничена роля в някои сегменти на икономиката, недвижимите имоти, строителството, ипотеките и свързаните с тях бизнеси усещаха натиска на дефлацията. В същото време медицинските услуги, хранителните стоки, университетските такси, суровините и материалите скочиха до безбожни нива. 

През последните седмици трендът се обърна - сега изглежда, че дефлацията е доминираща. Въпросът е дали това е трайна тенденция и от какво всъщност бе предизвикана тя. Отговорът се съдържа в знаменитата реплика на Гордън Геко от холивудския филм "Уолстрийт": "Алчността е Бог". А американците винаги са парадирали със своята религиозност. 

  

Какво стана? 

Англосаксонският бизнес модел винаги се е блазнил от идеята за бързо забогатяване без прекалено изтощителни усилия, като се вкарват пари в непроизводствени дейности с идеята след това тези инвестиции да може да се доят по магически начин и да се поддържа разточителен стандарт на живот. 

В зората на американската икономика има доста такива примери: най-напред американците повярваха, че изграждането на железопътни линии ще им донесе просперитет и всеки ще бъде богат. Тогава милиони долари бяха излети в железниците, в някой градове започват да функционират две и повече железопътни компании. Но съвсем скоро балонът се пука и милиони остават без пари. Същото се повтаря и с автомобилите преди Великата депресия. 

Най-фрапиращият пример през последните двадесет години е свързан с интернет. Глобалната мрежа бе създадена от Тим Бърнърс Лий в Европейския център за ядрени изследвания с идеята да свързва учените от целия свят в името на научния прогрес. Американците обаче съзряха във виртуалното пространство още една възможност за правене на пари и така създадоха дот-ком балона 1998-2001 г. Тогава авторитетният Американски институт на предприемачите обяви настъпването на "новата икономика", която ще направи всички американци богати. "Индексът Дау Джоунс ще стигне 

  

36 000 пункта и всички ще забогатеем" - се казваше в една брошура на института. "Правилата ще се променят, защото старите принципи на печалбата и загубите, на търсенето и предлагането вече няма да важат. Настъпва ерата на Новата интернет икономика." Появиха се хиляди дот-ком фирми, но една от тях надмина всичко познато до този момент. Казваше се Excite at Home. Някой помни ли я още? Тя обаче само за година и половина стигна пазарна капитализация от 

$1 млрд. За да поддържа така висока цена на акциите, компанията трябваше да разшири продажбите си на всяка планета от Слънчевата система и да има поне 10 млрд. потребители. Подобни примери бяха десетки и съвсем закономерно балонът се пукна. А акциите на Exite се обезцениха точно с 99.8 процента! Възможно ли е да се открие балонът предварително? Да, защото съществува икономическа логика и тя е постоянна величина. Еуфорията може да е само временна - като лотарията или залаганията в Лас Вегас. 

Логиката: кога си струва да се инвестира в компания? 

  

Когато редовно получавате дивидент от парите си. Да речем, инвестирате $100 в компания и всяка година получавате дивидент в размер на $10 - тоест за десет години ще си изплатите инвестицията и ще бъдете на печалба. Това е разумна инвестиция. Но ако дивидентът е само 10 цента, но вие въпреки това инвестирате $100 с очакване в един момент да продадете акциите си за $200, това вече не е инвестиция, а спекулация. Затова и дот-ком балонът се спука толкова бързо. Оказа се, че това не е никаква нова икономика, а просто нова версия на старата измамна схема в стил "Понци пирамида" - поредният пазарен балон, който се спуква. 

В икономиката съществува един закон за прегряването, който вещае образуването на балон и след това болезненото му пукане. Когато много хора започнат да харчат пари за инвестиране в нещо с цел бързо да удвоят парите си, това е сигурен знак за балон, или казано по-просто - за измама и пирамидална схема. Когато не влагаш пари в недвижим имот, за да живееш в него или като дългосрочна инвестиция, отдавайки го под наем, това е сигурен знак за прегряване на пазара. Когато не знаеш в какво инвестираш парите си, не се интересуваш от това с какво се занимава компанията, какво продава, какво е финансовото й състояние, пазари, клиенти, перспектива за развитие - това е сигурен знак за спекулация. Единствената цел е да се удвоява инвестицията. Точно това правят дилърите и брокерите на борсата. Този модел се пренесе и в живота на американците с бума на жилищните имоти. Не случайно те се оказаха в центъра на сегашната криза. 

  

See You Later, Speculator 

Известно е, че американската икономика е базирана изцяло върху теорията за нарастващото потребление - т.нар. consumerism. Той движи 72-74% от цялата икономика. Ето защо всяка криза или депресия, която ограничава или намалява потреблението, е пагубна за икономиката. И се налага да се изобретяват модели как до потребителите да стигат лесни пари, за да се задвижи отново машината. След като се пукна балонът на дот-кома през 2000 г., инвеститорите загубиха 7 трилиона долара. След това дойдоха и терористичните атентати от 11 септември 2001 г. и въображението на икономическите гении се отприщи: патриотичната еуфория позволи на Федералния резерв да намали лихвените проценти до рекордни нива с цел "всеки американец да получи възможност да участва в изграждане на новата икономическа мощ на САЩ". Тъй като по това време строителството отбелязваше бум и всяко четвърто работно място се създаваше от строителните компании, Алън Грийнспън и финансовите акули решиха да заложат на недвижимите имоти. Така благодарение на гениалните либерални теории на Грийнспън американците започнаха лакомо да потребяват стоки, от които дори не се нуждаеха, като си ги осигуряваха с пари, които дори не притежаваха. Печатната машина на Фед работеше с пълна пара, а взетите назаем долари отиваха в джобовете на азиатските производители, а през послените години - и в износителите на петрол. Те от своя страна купуваха американски ценни книжа и правителствени облигации. Правителствата трябваше да печатат допълнителни количества от местната валута, за да купуват долари. В резултат на това се получи огромен океан от ликвидност в най-различни валути - долари, юани, рубли, евро, лири стерлинги. Той от своя страна вдигна цените на активите навсякъде. Приливът на лесни пари вдигна цената на всичко - къщи, акции, облигации, диаманти, часовници, картини. Петролът прекрачи границата на $150, златото надхвърли $1000, а разглезените новоизлюпени милиардери започнаха да купуват странни произведения на изкуството като инсталационни конфекции на Дамиен Хърст и само за няколко години наляха в джобовете му $800 млн. 

  

Да, но през март 2007-а някой дръпна шалтера и внезапно ликвидността започна да се изпарява. Изведнъж купонът свърши и дойде времето на лихварите. 

Лихварството се подчинява на изключително жестоки закони и най-безкомпромисният от тях гласи: "Когато не можеш да си изпросиш или да вземеш назаем пари, за да си платиш борчовете, банкрутираш." 

  

Паралелна финансова система 

Казват, че докато трескаво се търсели решения за съдбата на Lehman Brothers, в офиса на конкурента Goldman Sachs в Лондон се разигравал шумен ритуал. Трейдърите посрещали всяка новина, приближаваща конкуренцията към фаталния край, като припявали шумно химна на Queen anthem: Another one bites the dust. (Някой друг ще опере пешкира). Всички бяха в кюпа, но някои се спасиха, а други не успяха. Причината е, че никой нямаше представа на каква сума възлизат лошите кредити. Защото 30 години дерегулация на практика създадоха една паралелна финансова система, в която се търгуваха над $500 трилиона деривати без никакъв правителствен контрол или счетоводен отчет. Някои дори твърдят, че сумата надхвърля квадрилион. Тези взаимни транзакции се преплитат с останалата част от уж регулираната финансова система и представляват сериозна опасност за стабилността на икономиката. Тъкмо заради това милиардерът Уорън Бъфет нарече дериватите "оръжие за масово финансово унищожение". Най-абсурдната част от картината: банковата система не позволява на най-големите играчи на деривати да затънат и тя трябва да поеме удара върху себе си. Както и се получи на практика. Така например само сегментът на пакети от просрочени кредити (Credit Default Swaps) възлиза на $62 трлн. - тоест почти колкото производството на всички икономики в света за една година. 

  

Дериватите - анатомия на балона 

Доскоро никой не се интересуваше от тези вторични инструменти на борсовия пазар. Макар че според търгуваните обеми и парите, които се въртят на този пазар, тези инвестиции категорично държат първото място на финансовия пазар в световен мащаб. Този вид финансови инструменти се наричат деривати, защото не притежават присъща стойност, а извличат и получават стойност от нещо друго. На практика това са просто залози. Можете да "хеджирате своя залог", че нещо, което притежавате, ще поскъпне, като направите допълнителен залог, че то ще поевтинее. На практика това правят хедж фондовете - те хеджират залози на пазара за деривати. Няма ограничения на какво ще залагате - от цената на кафето в Бразилия до движението на индексите на определени пазари. Уловката е в това, че дериватите сами по себе си не създават нищо. Както казва икономистът Робърт Чапман, те носят добри доходи на мързеливи хитреци, които успяват да заработват за сметка на хората, които произвеждат реални стоки и услуги. Един наистина типично англосаксонски инструмент за трупане на пари. Преди 1997 г. разиграването на деривати е било нелегално, тъй като се е считало за хазарт. Но след идването на Алън Грийнспън начело на Федералния резерв тази дейност е узаконена и той самият я насърчава като възможност да се подобри "рисковият мениджмънт" на компаниите. След като усвоят този инструмент, банките започват да извличат солидни печалби. Но цената за това е увеличаване на риска за финансовата система като цяло. Защото тъкмо тези инструменти направиха възможно масовото раздаване на високорискови кредити и създаването на кредитния балон. Според последния доклад на Банката за международни плащания (BIS) за миналата година общият обем на търговията с деривати е надхвърлил 1 квадрилион долара - това са 1000 трилиона долара. Само като сравнение за размера на балона - срещу тази виртуална сума реално стои общият брутен вътрешен продукт на всички държави в света, възлизащ на 60 трилиона долара. Тоест търгуваните въображаеми обеми надхвърлят близо 17 пъти всичко материално на този свят! Опасното е, че хазартните брокери могат да залагат до безкрайност - защото залагат пари, които не притежават. Но за сметка на хазартната тръпка рисковете за световната икономика се увеличават многократно, защото тези залагания заличават естествените бариери пред безразсъдните икономически рискове. 

  

Най-търгуваният инструмент от тези деривати са т.нар. CDS - пакети от просрочени кредити (Credit Default Swap). На практика те не са нищо друго, освен залог дали една компания ще просрочи или няма да просрочи плащанията си по определени облигации. При обикновения суап на просрочени кредити купувачът на този инструмент получава добра сума пари от продавача, ако компанията просрочи плащанията си в определен период от време. От своя страна продавачът периодично събира премии от купувача за това, че се е съгласил да поеме този риск. Всъщност тези пакети приличат на застрахователни полици. Уловката е в това, че не е задължително да притежаваш реални активи или да понасяш реални загуби. Просто печелиш от промените и колебанията на пазара, без реално да рискуваш нищо. 

  

Да вземем например сензационния случай с разкритието за човека, спечелил най-много пари от краха на Уолстрийт миналата седмица - собственика на хедж фонда Paulson and Co - Джон Полсън. Той пръв решава да заложи върху пукането на балона на борсата и започва да прави залози, като играе срещу Lloyds TSB и HBOS - двата британски колоса, които се сляха в резултат на пукането на балона. Джон Полсън се нареди на 165-о място в последната класация на Forbes за 400 най-богати хора на планетата, но държи рекорда за най-бързо забогатяване - $1.6 млрд. само за десет месеца! За последната година е увеличил три пъти активите на своя хедж фонд - до $21 млрд. - само благодарение на аналитичните си математически способности и на рисковите залози на борсата. В деня, в който пазарът се срина, Полсън заложил за съдбата на Lloyds TSB и HBOS, разигравайки къси продажби за акции в размер съответно за $260 млн. и за $92 млн. И докато шефовете на двете финансови институции преговаряли за условията по сделката между тях, Полсън прибрал в портфейла си $168 000 - просто защото разпродал защита срещу риск от търгуването на двете институции! 

  

Вестник "Ню Йорк поуст" писа за друг случай, при който собственикът на хедж фонд натрупал за една година премии в размер на $320 000 само от това, че продавал защита срещу високорискови джънк облигации с рейтинг BBB. Премиите всъщност са "свободни" пари - докато действително не се стигне до дифолт на облигациите и хедж фондът трябва да плати $100 млн. от залози. И точно тук е уловката: какво става, ако хедж фондът няма тези пари - както става обикновено. Тогава корпоративната обвивка на фонда или единият от партньорите с ограничена отговорност обявява фалит. Но тъй като и двете страни са вписали дериватите в своите счетоводни книги като активи, сега трябва да ги отпишат. Играчите, които са хеджирали залозите си и от двете страни, не могат да си приберат премията. Това означава, че те не могат и да изплатят загубените залози. Това води до верижна реакция - ефектът на доминото предизвиква рухване на цялата пирамидална схема. Тези схеми доведоха до фалита на Lehman Bros и един от известните хедж фондове с висок ливъридж Washington Mutual и заедно с него и всички ливъридж финансирани сделки. Но с това процесът няма да спре: финансовият свят е прекалено обвързан, за да смятат останалите играчи, че най-страшното е зад гърба им. 

  

  

ЕТО КОЙ СПЕЧЕЛИ 
Компания за $47 трлн. 

  

Най-тайнствената фирма държи почти всички акции на американците на свое име 

  

Съществува една тайнствена малка компания, за която никой не е чувал и за която почти нищо не се знае. Името є е DTCC - Depository Trust & Clearing Corporation (Депозитарен тръст и клиъринг корпорация). Тя има сайт, на който предлагат работа. Сайтът е твърде скучен и доста неугледен за информацията, която открих в него. Но името на компанията е най-добре пазената тайна на Америка. Главната є квартира е разположена в най-престижния и скъп бизнес център на Манхатън - сградата на "Уотър стрийт" 55 - съвсем близо до Уолстрийт. 
Това не е излишно разточителство, тъй като се оказва, че компанията разполага със собствени активи на стойност $10.1 трилиона (точно, колкото е пределният лимит за националния дълг на САЩ), държи ценни книжа на стойност $47 трилиона и за миналата година е осъществила за първи път транзакции на правителствени и ипотечни облигации на стойност 1.8 куадрилиона долара! Представяте ли си тази цифра - 1.8 000 000 000 000 000 долара. Тези пари биха затрупали целия Манхатън така, както снежната виелица във филма на Томас Емерих "На следващия ден"! 
Но тези цифри съвсем не са стряскащи пред мястото на фирмата в глобалната икономика. На практика тя е монополист и обработва голяма част от всички транзакции в САЩ и в още 100 държави. Не стига това, ами - и тук идва най-интересното - DTCC е наричана почти гальовно Cede & Co. 


В миналото притежателите на акции обикновено съхранявали сертификатите в сейф. Когато искали да ги продадат, просто ги предавали на брокер на борсата. По-късно те се регистрират на името на брокерската фирма, която ги съхранява и ги търгува вместо истинския собственик. Днес нещата са еволюирали и те се записват на името на депозитара "Cede & Co" и брокерите обясняват, че това е само фиктивно име в интерес на търговията. Така било по-практично. 
Всъщност истинските собственици на DTCC са големите банки, които са акционери и във Федералния резерв, като Chase Manhattan Bank of New York
Goldman Sachs Bank of New York, Rothschild Banks of London and Berlin, Lazard Brothers Bank of Paris, Israel Moses Sieff Banks of Italy, Warburg Bank of Hamburg and Amsterdam, Lehman Brothers Bank of New York, Kuhn Loeb Bank of New York, Chase Manhattan Bank of New York и още 2200 по-малки американски регионални банки. Освен това 35.1% oт акциите са собственост на New York Stock Exchange Inc. 


Ако се стигне до сериозна криза и правителството на САЩ не може да плаща дълговете си, какво би могло да се случи, след като легално депозитарните разписки са на името на Cede & Co? Едва ли е само съвпадение, че всъщност на английски името на компанията означава "отказвам се от, прехвърлям законно права на". Подобен казус заслужава внимание в светлината на събитията от последния месец. И най-вече във връзка с разследванията на ФБР за нелоялни действия от страна на някои субекти на пазара в условията на кризата. Ако името и дейността на DTCC бяха широко известни на американците, сигурно те биха използвали всички възможни лостове на гражданското общество, за да си върнат имената върху притежаваните активи.  
Защото при един нов балон, който завърши с крах на държавата, може да се окаже, че всички американци са останали без никаква собственост и са прехвърлили всичките си активи на DTCC. 


  

  

ШЕРШЕ ЛА ФАМ 
 Жената, създала финансовото оръжие за масово унищожение 

  

Ако Уорън Бъфет е прав, че деривативите са "финансовото оръжие за масово унищожение", то тогава Блайд Мастерс е истинската унищожителка на света. Родената във Великобритания американка е най-могъщата жена на Уолстрийт, считана за главата на една елитна група, наречена напълно справедливо "Мафията на "JP Morgan". Защото тъкмо тази групичка измисли създаването на финансовия инструмент, предизвикал краха на Уолстрийт - т.нар. комплексни кредитни деривати - тоест това са вторични производни на основния (underlying) пазар финансови инструменти - фючърси, суапи или опции. Преди да бъдат взети на въоръжение от "Мафията на "JP Morgan", те не са били използвани, тъй като поради липсата на маржин и къси продажби са нисколиквидни и неефективни. Но попаднали в ръцете на т.нар. кванти (квантитативни математически анализатори), се оказват мощен инструмент за печалби. Повечето от тях след това оглавяват най-печелившите и богати хеджфондове и инвестиционни банки. Тъкмо групата на Блайд започва да търгува с пакети от просрочени кредити CDS (Credit Default Swap), чрез които кредитният риск се прехвърля върху повече участници в сделката. Механизмът е съвсем прост: заемодател, отпуснал кредит, си купува пакет CDS, чрез който продавачът се съгласява да поеме риска по кредита и да застрахова кредитора, в случай че получателят на заема изпадне в неплатежоспособност. Срещу това продавачът получава периодични плащания, подобно на застрахователна премия. 

  

През 1997 г. Блайд и още двама кванти от JP Morgan развиват кредитни деривати с цел да отстранят риска от балансовия отчет на компаниите. Идеята е рискът от изпадане в неплатежоспособност по кредити да се отдели от самите кредити. За тази цел се създава нов извънбалансов продукт, наречен Bistro (broad index secured trust offering). Чрез този продукт на практика се прескачат бариерите между различните класове, матуритет, рейтингови категории и нива за изплащане на дългове и се създават възможности да се печели от градирането на кредитния риск. 

Блайд успява да печели добре от операциите с деривативи, осигурявайки си за последната година бонуси в размер на $16.8 млн. Завършва икономика в Кеймбридж и още с постъпването си в лондонския клон на JP Morgan през 

1991 г. проявява активен интерес към развиването на пазара на деривати. Преди десет години й се ражда дъщеря, но нещата в семейството не потръгват и тя се развежда. За щастие получава покана да замине в Ню Йорк и да работи в централата на JP Morgan в Манхатън. Преди да се срине пазарът, тя осъществява годишно операции с деривати на стойност $4 трлн. Сега отдава повече време на любимото си занимание - да отглежда коне и да участва в конни надбягвания и изложби. 


  

  

  
 Дълбочината на ипотечната криза 

  

Защо хората си купуват жилища? Да живеят в тях. Или защото искат да бъдат рентиери и да ги отдават под наем, разчитайки на дългосрочна възвръщаемост. Тоест стойността на жилището се изплаща дългосрочно благодарение на наема - обикновено в рамките на 20-30 години. Това са разумните рамки за подобна инвестиция. Защото недвижимата собственост сама по себе си не произвежда нищо реално, не печели нищо реално и на практика губи от своята практичност заради увеличаване разходите за поддръжка и амортизация. Американците обаче бяха убедени през последните седем години, че цените на недвижимите имоти ще растат вечно и те винаги ще могат да осребряват своята собственост, сякаш тя е неизчерпаем банкомат. Затова започнаха да купуват имоти с цел бърза реализация и печалба. 


След 2001 г. все повече се чуваха гласове, че "покупката на имот е най-добрата инвестиция" и че "цените на жилищата никога няма да паднат". Това предизвика засилено търсене, но противно на логиката цените растяха с 15-25%, макар че за това нямаше особена реална причина: нито населението се увеличаваше с 25%, нито платежоспособното търсене, нито броят на новото строителство намаляваше с подобни темпове, за да предизвика вакуум на пазара. Единствената причина за тази тенденция бяха лесните пари, така агресивно предлагани от банките. Все повече хора можеха да получат лесно кредити, без да разполагат с достатъчно доходи или да предлагат сигурно обезпечение за тях. При повече хора с пари търсенето на жилища се увеличи и поради това цените скочиха. 


Създаде се впечатление, че тази тенденция ще се запази.
Според конвенционалната икономическа логика съотношението годишен наем, годишен доход и цена на имота би трябвало да бъде приблизително 1:3:10 - тоест, ако средните доходи на американците са $30 000, нормалната цена на имотите би трябвало да се колебае около $100 000, а наемите - $1000.  
При ипотечната криза хората, банките и финансовите институции се оказаха в плен на новия балон. Закупилите второ жилище за $200 000 срещу ипотека с цел да го отдават под наем за примерно $1500 месечно в един момент усетиха натиска на пазара, защото броят на търсещите намаля и оттам наемите паднаха. Сигурен знак за образуването на балон в сегмента на жилищните имоти. 


Кредиторите са доста изобретателно племе. За всички е ясно, че те печелят, не като събират депозити, а като раздават кредити - колкото се може повече. Банките измислиха да отпускат лесни заеми без задължителното обезпечение. За да не бъдат нещата съвсем извън контрол, банките се изхитриха и измислиха т.нар. варираща ипотечна лихва. Тоест днес вземате ипотечен кредит при ниска основна лихва, а ако Фед реши да вдигне лихвените равнища, заемът ви също ще се оскъпи. При основна лихва от 2% кредитите наистина са изгодни и атрактивни. Но както се казва - и това не бе всичко. Кредиторите се изхитриха и започнаха да раздават ипотечни заеми, при които кредитополучателите плащат само лихвата. При нормалните кредити вноските са структурирани като лихва и главница. Ако месечната вноска е $100, $90 са лихва и $10 са главница. Тоест в зависимост от тази структура трупате стойност върху собствеността на имота и го изплащате за определен период от време. Изискването е да дадете някаква първоначална сума - да речем $10 000, и се нанасяте в имот за $200 000.  


Но ако плащате месечно само лихви, с течение на годините не натрупвате никаква лична стойност и така, макар че връщате пари, оставате без собственост. След като лихвата варира, при положение че след пет години тя скочи, настъпва ефектът на доминото. Голяма част от кредитополучателите не могат да обслужват ипотеката си, тъй като и без това са с ниски доходи. Ако първоначалната лихва по кредита е 6% и месечната вноска е $500, то при лихва от 12% вноската става $1000. Възможностите са две: или продавате имота и връщате пари, или банката продава имота от свое име. И в двата случая имотът отива на пазара. Ако едновременно много хора се окажат в това положение, пазарът ще се насити и цените ще започнат да падат. Ако сте платили $100 000, а цената му продължава да пада, в един момент имотът може да струва наполовина. Дължите $90 000 за имот, който струва $50 000. Балонът се спуква. 


  

  

  
 Технология на кризата 

  

Защо фалира Lehman Brothers? Ето простия отговор: 
Имате $1. Инвестирайки го умно, може да се окажете с $2. Но ако някой ви заеме още $1 и инвестирате всъщност $2, в крайна сметка ще спечелите $4. Връщайки чуждия един долар, ще ви останат $3, или печалбата ви ще бъде тройна. Това се нарича ливъридж. 
Сега да речем, че разполагате с $30 млрд. в кеш и други активи. И ги използвате, за да убедите другите да ви заемат $1 трилион. Осигурявате си приходи в размер на милиарди долари, плащате огромни бонуси и разполагате с огромни средства, за да раздавате бизнес кредити, жилищни заеми и да поддържате дребни инвеститори.
Това вече е ливъридж ала Уолстрийт. 


Да речем, че инвестицията ви се окаже неуспешна. И в крайна сметка вашите $2 загубят половината от стойността си. Остава ви само $1, който трябва да върнете, и в крайна сметка се оказвате без пари. Умножете вашето нещастие според пропорциите на Уолстрийт. Така ще получите "кредитна криза". 
Ако намирате примера за прекалено опростен, имайте предвид, че тъкмо тази опростена математическа логика в продължение на дълги години бе осмивана от спекулантите на Уолстрийт. Те използваха "сложни комплексни модели", за да гарантират, че всичките им инвестиции, използвани едновременно и като обезпечение между тях самите, няма да загубят половината от стойността си. Този модел не предвиди само едно - краха на ипотечните кредити. 

Как стана възможно спекулантите от двете страни на океана да разиграват суми, надвишаващи 30 пъти стойността на техните активи? Много просто - като си ги заемат помежду си. Защо никой не реагира предварително, преди да настъпи финансовият Чернобил? Елементарно: защото финансовите гении смятаха, че са измислили уникална формула за намаляване риска от ливъридж операциите. Но алчността на Гордън Геко им изигра лоша шега.  
  

Фиктивни цени на акциите 
Да речем, че петима души притежават по една акция от компания, която има само пет акции. Цената на една акция е $10. Колко пари струва компанията? 5 х 10 прави $50. Ако един от тези акционери реши да продаде акцията си на друг приятел, но е убеден, че тя струва вече $20, той ще спечели $10. Така цената на една акция става вече $20 - защото тя се определя от последната продадена акция. Вече имаме петима собственици, притежаващи по една акция, но вече на стойност $20. Те вече смятат, че са станали по-богати, защото стойността на компанията им вече е $100.
Решават да продадат акции на борсата, но там се оказва, че реалната цена е само $10. Така цената на компанията остава $50, но се отчита, че тя е загубила 50% от стойността си. Къде са отишли тези пари? Никъде, защото те никога не са съществували - освен само на хартия. Балонът се пука.