За основата на пирамидата, която стои на върха си
Венцислав Антонов, 5 октомври 2008, вестник КУЛТУРА



  За нас е смайващо признанието, че икономическа наука не съществува. Защо е така?
  Простият отговор е: защото представата за това какво е наука е създадена от естествените науки, а икономиката - според класификацията на Лев Д.Ландау - е "неестествена" наука. Има една история, цитирана леко язвително от Джозеф Шумпетер, как Мейнард Кейнс среща Макс Планк в Германия по времето, когато било по-изгодно да си поръчаш две бири наведнъж, защото, докато калпачето на първата бира спадне, цената на втората се удвоява. Тогава Планк разказва на Кейнс, че на младини мислел да се занимава с икономика, но след известно проучване се убедил, че икономиката е прекалено сложна и затова се заел с по-простото, с физиката. Кейнс недоумява как откривателят на квантовата природа на излъчването е могъл така да възприема сравнителната сложност на двете науки.

  Способността да ограничава кръга на мислимите възможности до малко на брой възпроизводими ситуации е това, което характеризира някои занимания като наука. Ако икономиката беше наука по същия начин, по който е физиката, хората щяха да бъдат киборги. Във физиката нещата сравнително естествено се локализират, т.е. разполагат се в някое подходящо пространство на състоянията и в този смисъл физическите неща винаги са "някъде". В икономиката този въпрос няма естествено решение, затова икономиката някак си няма естествена геометрия. Физиците мразят "действието на разстояние", макар понякога да е трудно да го избегнат; икономистите постоянно си имат работа със "сплетени" (entangled) състояния, без да могат дори да дефинират какво значи "разстояние". В това е класическата простота на естествените науки. Ако нарушите физическите закони, рискувате да загубите живота си; ако нарушите икономическите закони - възможно е, но не е задължително да загубите пари, животът си е ваш, а ако не знаете какво са пари, вероятно не губите нищо... Затова физиката и нейните производни са фундаментални науки, а икономиката - за щастие - не е.

  Това, че икономическата наука не може да предсказва, на какво се дължи?
  Развитието на науката по начало е трудно занимание. Хората ходят на училище и там ги учат да не събират ябълки с круши, т.е. неща с различни размерности. Икономиката започва оттам, че физически различни неща се разменят, като че ли имат нещо общо. Това общо "нещо" в духа на ХІХ век е разбирано "есенциалистки" - като топлорода, етера и подобни. Сега стойността се разбира по-скоро "емерджентно", в духа на квантовата култура: гледате някаква цена на екрана, но това не е "истинската" цена; ако се опитате да търгувате, почти сигурно ще получите друга. Така че стойността се приема вече за неделима от действителния процес на размяната, търгуването става аналог на квантовия процес на измерване и измерването измества това, което се мери. Ако икономиката беше физика, нещата щяха да изглеждат като случайни колебания около стационарен равновесен процес. Равновесен означава, че, средно взето, всеки получава заслуженото, което е нищо, всичко е «справедливо» и всички са доволни. А стационарен означава, че «справедливостта» е равномерно разпределена във времeто, т.е. «конфитюр вчера и конфитюр утре, но никога конфитюр днес.» Финансовите времеви редове са нестационарни, т.е. справедливостта вчера е различна от справедливостта утре и рискът да не получите «заслуженото» се променя. Някои важни редове дори нямат средно значение, т.е. не е ясно какво заслужавате. Когато това е така, вие, естествено, не можете да оцените риска - след като нямате краен първи момент, няма как да имате втори. Значи ли това, че икономическата наука не може да предсказва? Не съвсем. Когато прилагате физическите закони, вие ги използвате и като "прогноза", и като основа за конструирането на механизми, които да използват тази прогноза. В икономиката такова отъждествяване е недопустимо, понеже "грешката", с която работите, зависи от модела, който използвате (липсва относителната физическа "обективизация" на грешката във възпроизводимия опит). Защитата срещу възможните грешки на самия модел поради това трябва да се прави по начин, независещ от този модел. В много случаи вашият модел зависи от "позицията", която имате на пазара. Оценката за това, което виждате, зависи съществено от това "къде" се намирате. В този смисъл икономистите винаги са били крипто-релативисти, подобно на популярния мосьо Журден, който не знаел, че говори в проза. Този вид "относителност" е добре известна на икономистите, но за разлика от относителността във физиката, тя е по-трудно да се опише, отколкото да се използва, което – впрочем - е дефиницията на фон Нойман за наистина сложни неща.

  Може ли с няколко думи да опишете причините за кризата, раздрусала света?
  Сегашната финансова криза официално започна през август 2007 г., когато фалира един от големите независими ипотечни кредитори в САЩ, а малко след това някои европейски и американски банки «сложиха на трупчета», а впоследствие и ликвидираха няколко от своите инвестиционни фондове, позовавайки се на проблеми в сектора на "недоброкачествените" (sub-prime) ипотеки. Някъде по това време в Англия вложителите атакуваха за пръв път от повече от 100 години една от най-големите ипотечни банки, "Северна Скала", и правителството на бившия финансов министър Гордън Браун се видя принудено да я национализира. Кредитните спредове рязко се разшириха и Федералният резерв и Европейската централна банка започнаха масирано да изсипват ликвидност на пазара с надеждата да смекчат напреженията в кредитната система. Това упражнение многократно се повтори през годината, изминала от началото на кризата, придружено - в случая на Федералния резерв - и от радикалното сваляне на лихвите до сегашното равнище от два процента и безпрецедентното отваряне на "сконтовия прозорец" за инвестиционните банки. Нищо от това не облекчи условията на кредитните пазари, където през последната седмица наблюдавахме рекордни равнища на всички спредове и на т.нар. "индекс на страха" (VIX-индекса на борсата за опции в Чикаго). В основата на сегашната криза стои съчетанието на няколко развития от средата на 90-те години, когато американската икономика излезе от предишната криза на спестовно-кредитните учреждения (т.нар. savings and loan криза), белязана от фалита на Дрексел, рекапитализира практически фалиралите поради латино-дълговете си търговски банки, като тогавашната Ситибанк, и преодоля сравнително плитката и кратка рецесия от 1990-1991 г., която доведе Демократическата партия и Бил Клинтън на власт в 1992 г. Големият пробив през 80-те години беше, че се развиха съвършено нови форми за създаване на кредит. Някои от тях бяха успешно приложени в сферата на корпоративните финанси при т.нар. сливания и поглъщания, които радикално промениха облика на корпоративна Америка. Създадени бяха инструменти за "секюритизация" на масови кредитни задължения (дългове по кредитни карти, заеми за автомобили и пулове от ипотечни задължения, гарантирани от Фани Мей и Фреди Мак). Ако лозунгът на "улицата" през 80-те години беше "алчността работи" (Greed is Good), манталитетът на 90-те до голяма степен черпи вдъхновение от първата истински американска приказка "Вълшебникът от Оз" (1900г.) и аз бих го резюмирал като "всеки може да успее". По онова време всеки програмираше, правеше интернет компании и очакваше да стане милиардер. Някои наистина станаха, например създателите на Амазон и, разбира се, Гугъл. Откритието на този период беше великото уравнение на IPO-пазара, сравнимо с формулата на Айнщайн за еквивалентността на маса и енергията, «щрак с мишката = долар?, което позволи да се оценяват компании, които нямат дейност, приходи или активи. Ако това ви прилича на ?нинджа? ипотечните кредити – без доход, без работа или активи – така е. Виртуализирането на инвестиционните оценки, появата на леко мистични и амбивалентни предписания отразява и манталитета на поколението-Х. В киното негов изразител вероятно е Ричард Линклейтър, в прозата – може би Брет Истън-Елис. Отрезвяването на Х-поколението дойде със срива на техно-пазара, последвалата плитка рецесия и връщането към рутинна работа от девет до пет.

  Голяма част от произведените след края на 90-те години ипотечни заеми вероятно се носят именно от това поколение. То не е преживяло значителна икономическа криза и няма инстинктите за самосъхранение на предишното. То е като че ли склонно да виртуализира проблемите и търсенията си. Това са хората, които стоят и от двете страни на пазара. По някои оценки за десетте години до края на 2006 г. потребителите в САЩ са изтеглили повече от девет трилиона долара от притежаваната от тях недвижима собственост. За първите пет години на милениума тези средства са осигурили поне 3% от растежа на потреблението в САЩ. Вземете следния бабешки пример. Притежавате къща за 150 000 долара, финансирана с ипотека при 7% фиксирана лихва за 30 годишен период. След пет години вашата къща струва 225 000 долара (това е 50% увеличение). Банката оценява къщата и ви прави нова ипотека, този път при 5.5% фиксирана лихва - понеже междувременно е започнала борбата със световния тероризъм и Алън Грийнспън е свалил федералните лихви до 1% - с която покривате първоначалния заем и ви остават 75 000 долара в брой, които вие, като истински американец, похарчвате веднага.

  Американците като цяло не спестяват - нито гражданите, нито правителството. Като имате предвид, че средният доход в САЩ е около 50 000 долара годишно - преди данъци - това е значителна сума, с която вие осъществявате гарантираното ви от Конституцията на САЩ право да "преследвате щастието си". Банката, която е отпуснала първоначалния ипотечен заем, не го държи по книгите си, а го продава на една от двете федерално спонсорирани агенции, които наскоро бяха национализирани - Фани или Фреди, както гальовно ги наричат на "улицата". (Фани и Фреди са създадени през 30-те години от администрацията на Рузвелт, за да насърчат притежаването на къщи от средната класа. В САЩ традиционно около 93% от интервюираните американци се считат за средна класа...) Причината, поради която «улицата» обича Фани и Фреди, е, че те събират накуп много такива ипотеки, обединяват ги в предполагаемо добре диверсифицирани пулове и поставят отгоре своя печат, който носеше "почти пълния кредит и доверие на правителството на САЩ". (Сега той носи наистина пълния кредит, но самият "кредит" е два пъти по-рисков, отколкото беше през лятото.) След това ги продават на инвестиционните банки, които веднага разрязват тези пулове на траншове - филии от амалгамирани ипотечни задължения с различни рискови характеристики, вашият 150 000 доларов кредит е някъде там - и ги продават на институционални и частни инвеститори по целия свят. Когато базовите лихви в света са ниски, което беше ключовата характеристика на ерата Грийнспън, доходността на произведените по горната схема секюритизирани ипотечни задължения е привлекателна за консервативните инвеститори, които не искат или не могат да инвестират на фондовия пазар. Те, разбира се, искат първокласен рейтинг на закупените от тях ценни книжа и тук идват на помощ рейтинговите агенции: Стендарт енд Пуърс, Муудис и по-малката Фич. Тъй като произходът на обезпечението зад новите ценни книжа е "почти пълният кредит" на Фани и Фреди, естествено е рейтингът да е максимален. Консервативните инвеститори са щастливи, инвестиционните банки са щастливи, Фани и Фреди са щастливи и накрая вашата ипотечна банка е щастлива, защото с парите от препродажбата на вашата ипотека, докато вие с трепет очаквате да се рефинансирате и да "разкешите далаверата", тя е раздала поне още десетина ипотеки на други подобни търсачи на щастие. Банката може да прави това дотогава, докато и последният търсач на щастие - макар и истински нинджа - не се сдобие с къща, тъй като произвежданите от нея кредити охотно се купуват на едро от любимците на целия американски народ Фани и Фреди. Ако тези две институции ви приличат на фронтмени в една гигантска Понци схема, не сте далеч от истината. Според някои оценки те са много по-важен мултипликатор на паричната политика на Федералния резерв от всеки друг, изучаван в книгите по банково дело. Понеже всички ги обичаха, затова ги национализираха. Любовта в крайна сметка струва пари. Капитализъм обаче не се прави с любов, а с ограничена отговорност.

  Когато разкешите вашата далавера, ипотечната банка се разкешва при Фани или Фреди, те се разкешват при инвестиционните банки, а инвестиционните банки се разкешват при жадните за по-висока доходност инвеститори. Идеята е инвеститорите да останат да държат торбата. В този случай обаче гаргантюанският размер на произведената секюритизация и на пособията за нейното хеджиране - около 60 трилиона долара общо – остави значима част от съдържимото на торбата по книгите на Фани и Фреди и задбалансово - при инвестиционните банки. В последната година те поеха тези специални инвестиционни образувания по балансите си и интензивно гълтаха загуби до предела на възможностите си, след което по-миналата седмица мистериозно, подобно на Чеширския котарак, изчезнаха. Усмивката, която остана, се оценява на 2.5 до 3 и нещо трилиона долара и "спасителният пакет" от 700 милиарда долара се опитва да предотврати мутирането на тази загадъчна усмивка в недвусмислената гримаса на Горгона.

  Може ли "спасителният пакет" наистина да спаси положението?
  Първо, той вече не е 700, а над 850 милиарда, защото Сенатът вля около 150 милиарда за данъчни облекчения, в това число за продуцентите в Холивуд. Ако това ви изглежда странно – не е, това е бизнесът на политиците, те така правят сделки. От гласуването на този пакет те ще загубят избиратели, но поне да си прокарат любимите проекти. Второ, като сложите вече поетите ангажименти по различните изкупувания, сливания и гаранции дотук – без да говорим за вдигането на гаранциите по депозитите на 250 000 долара – пакетът отдавна е над трилион долара. Въпросът не е колко е голям, а дали може да сработи. Защото в Япония между 1990 и 2002 година се похарчиха наистина огромни средства без особена полза. Но Япония имаше съвсем друго положение и по текущата, и по капиталовата си сметки в сравнение с това на САЩ сега, както и съвсем друга банкова система. Причината, поради която САЩ са "дефицитна" икономика, е заложена в строежа на сегашната финансова система. "Дървената" конструкция на т.нар. БретънУудска система се счупи в 60-те години и след десетилетие на безплодни преговори се възприе система, основана върху щатския долар и свободната размяна между основните конвертируеми валути (т.нар. "мейджъри"). В рамките на тази система, както показа Робърт Мъндел в 60-те години, някой трябва да носи дефицитите и много естествено е това да е страната, която произвежда базовите резервни пари. С това положение, разбира се, може да се злоупотребява в доста неопределени граници.

  Светът на «висшите» финанси е огледален свят. Създаването на пари е създаване на дългове - добър бизнес, докато се прави в разумни граници. Когато малка страна като България прекрачи тези граници, управляващите този свят й налагат паричен съвет, за да контролират изкъсо създаването на дългове. Защото страните и хората се контролират най-лесно чрез дълговете, които правят. Така хората знаят какво става и не се притесняват за особеностите на демокрацията в България. Когато страната, произвеждаща базовите пари на световните финанси, прекрачи тези граници, нещата опират до предоговаряне на самата система. Усещането за историческия характер на преживяваната в момента финансова криза идва от убеждението, че тези граници са достигнати и системата е подложена на критичен стрес. Възможно е да издържи известно време и най-вероятно така ще стане, тъй като засега никой не показва интерес от нейното срутване. Така или иначе, прекрояването на съществуващата финансова система застава на дневен ред и по същество започна.

  Много от критиците на плана Полсен казват, че той не решава главния въпрос - ипотеките, т.е. това, което по начало стои «отдолу», а в момента по-скоро «отзад» на целия пазар на структурирани инструменти. Защо, казват, американският Минфин не купи първичните ипотеки, източника на всички нещастия? Защото това няма как да помогне. Федералното правителство на САЩ вероятно вече контролира 90% от всички ипотеки. Това е, което национализацията на Фани и Фреди означава. Когато работите в огледалния свят, нищо не е такова, каквото го виждате. Гледате пирамида, ипотеките са в основата й, но основата всъщност е самият връх. И вие трябва да сте наистина квадратен, както се казва, за да седнете да чоплите този връх. Трябва да се оправите с огледалната основа, т.е. с производните, защото в противен случай пирамидата ще се срути върху вас. За да решите тази задача, трябва внимателно да свиете основата до размера на върха, като нито за миг не допускате потоците «жизнена енергия» между двете да прекъснат. Това ще отнеме известно време, ще промени и геометрията, която в момента не ви интересува - но тя определя стойността на парите и тяхното разпределение - и когато нещата са узрели, ще направите малка хирургическа операция. След време всичко ще изглежда хем различно, хем същото.

  Трябва да е ясно какво всъщност цели този «спасителен пакет». Най-важното в него е това, което не се казва, а то е цената, по която ще се правят обратните покупки. Тази цена може да се определя всякак, най-вече по целесъобразност. Банките, а след преобразуването на Голдман и Морган Стенли вече няма инвестиционни банки, в момента не могат да приключат годината, те просто нямат капитал и резерви, срещу които да отпишат съдържанието на торбата, която все още имат по книгите си. Мерил Линч през лятото продаде няколко транша по 22 цента за долар, но никой не знае колко струват тези неща сега. Различните траншове имат различни рискови характеристики, но всички те струват много по-малко, отколкото преди три месеца. Затова идеята на Поулсен, който идва от Голдман и много добре знае за какво става въпрос, предполагам, е да направи няколко про форма обратни аукциони на просто структурирани инструменти и така да фиксира някакви приемливи за банките цени, по които те да приключат годината. Ако 20 цента за долар бяха достатъчни, банките сами щяха да продават, но очевидно не са. При 20 цента този пакет може да покрие около 3.5 трилиона лоши ипотечни книжа, което горе-долу е обема на тези, за които се знае. При 50 цента нищо смислено не можете да покриете. Така че, струва ми се, целта не е да се изкупят значителни обеми от проблемните инструменти, колкото да се «направи пазар», по който банките да могат да осчетоводят и да приключат годината. Те сега са публични акционерни дружества, имат фидуциарни задължения към депозиторите си и вие няма да искате да си представите какво ще стане, когато депозиторите видят «черно на бяло» как парите им ги няма. Това никой не иска да го вижда... Комисията за ценни книжа най-вероятно ще премахне изискването за mark-to-market осчетоводяване, така че банките ще могат да използват собствените си модели и предположения при оценката на различните позиции. Това, разбира се, е непрозрачно, но прозрачността беше необходима, когато банките се финансираха преобладаващо на капиталовите пазари. Дори да има известно раздвижване след време, не мисля, че някой сериозно разчита на тези пазари сега. Много хора изгоряха от пролетта досега и няма да повторят толкова бързо грешката си. Основен източник, при сегашните по-високи гаранции, става депозитната база. Това няма да е достатъчно, за да се възстанови обемът на кредитирането в обичайните размери, така че някаква рецесия изглежда почти гарантирана. Освен другото, има избори и пакетът трябва да осигури мост до догодина, примерно до началото на февруари, нещо като «мостово финансиране», докато дойде Радецки. Така че още много пари ще се похарчат, защото банките трябва да се рекапитализират и от това не може да се избяга. Грубо казано, отношението на активите към капитала на банките (техният leverage) трябва да се съкрати наполовина и това ще отнеме време. Стремежът е рецесията да не стане дълбока. Възможно е да фалират някои от по-малките банки, защото те не са интересни за никого, федералната гаранция им покрива депозитите. Парадоксът на този бизнес е, че по-предпазливите и сравнително балансирани банки са по-застрашени, защото никой всъщност не се притеснява от техния фалит. Големите банки обаче станаха прекалено големи, за да фалират. Така че вероятно това, което се цели, ще се постигне, това е сравнително просто. И ако никой няма интерес или глупостта да клати лодката, вероятно ще доживеем до догодина.

  В момента има много пари, фондове и подобни, които стоят зад тъча и чакат да видят кръв и трупове, за да си направят своя арбитраж, обаче Главният съдия все още не дава. Само Уорън Бъфет може да влезе да играе, виждате как влезе в Голдман, в Дженерал Илектрик, обаче трябва да си икона, за да ти дадат да участваш сега. А Бъфет е иконата на американския капитализъм. Иконите са странно нещо, изглеждат плоски, а не са. Това е сериозно изкуство. Изкуството това го сродява с финансите – от нищо правите нещо и го продавате за много пари. Ако правилно се ориентирам за цената на опциите, които Бъфет получи, на него практически му плащат, за да кажат, че е инвестирал при тях. Бъфет е ученик на Бен Греъм, един от малцината, направили сериозни пари в ония мрачни години на Депресията. Но Бъфет го надмина, защото първото, което направи, беше да наруши някои заповеди от библията на Греъм. И стана голям. Както казва Т.С.Елиът, големите поети крадат, малките преработват, за да го направят свое. Което илюстрира фундаменталното значение на арбитража в поезията. Това е грандиозният финал за селския мъдрец от Омаха, сега той е по-велик от всички останали. Парите, струва ми се, в случая дори не го интересуват – осем милиарда повече или по-малко, на него му е все тая. Той бездруго завеща парите си на Бил Гейтс за благотворителност.

  Какви са последствията за Европа от финансовата криза в САЩ?
  След 1990 г. финансовата система се глобализира, така че където и да става нещо, всички са засегнати. Логиката е проста - като губиш пари на един пазар, продаваш ценните си активи на друг, за да покриеш загубите. Например руската криза от 1998 г. беше «малко» сътресение, но някои големи фондове фалираха. Като не можеха да продават руските си активи, продаваха Бразилия и България. Какво общо има Бразилия с Русия? Това, че дълговете им ги държат едни и същи диверсифицирани фондове. Така е и сега. Това, че в основата на ценните книжа във вашия портфейл стоят американски ипотеки, вие може и да не го знаете, ако не сте чели дребния шрифт, хората виждат «100% гарантирана главница» и си казват: това е сигурна инвестиция. Някои от най-големите банки в Европа, като Дойче и ЮБС, станаха глобални банки със силно развито инвестиционно банкиране. ЮБС дотук е «глътнала» 44 милиарда загуби, вчера и там влязоха китайци от Сингапур. Осчетоводените дотук загуби от ипотечната криза са 550 милиарда глобално, от тях 250 милиарда са на европейските банки. Последствията за Европа вероятно няма да са по-малки, а може да се окажат и по-големи от тези за САЩ. Защото Европа няма единен фискален механизъм, който да капсулира и постепенно да разплете проблемите. В Щатите могат да вдигат стойки, преди да приемат «спасителния пакет», но ще го приемат, те са една държава. В Европа ще вдигат стойки и няма да приемат нищо, защото никой не може да оторизира подобно нещо, а големите страни имат различни интереси. Тук могат да възникнат особено опасни форми на арбитраж между различните схеми за гарантиране на депозитите или дълговете и да стане като в 30-те години - всички да си играят на ?fuck your buddy?, любимата игра на Джони Неш от студентските му години, преди да я формализира в теория на игрите. Ако сте малка, богата страна и си национализирате фалиралите банки, защото сега капитализмът навсякъде е суспендиран – както каза някой онзи ден, капитализмът е в творчески отпуск (sabbatical) – какво ще стане с критериите за 3% дефицит и 60% дълг, дори без да се прибавя ефектът от очертаващата се рецесия? Ще ви наложат санкции, ще ви изпъдят? Какво прави ЕЦБ в последната година? Защитава европейците от инфлацията на нефта - два пъти по-скъп от този в Щатите, защото трябва да покрива издръжката на една бюрокрация, която живее като при «стария режим», без нищо да решава - като поддържа два пъти по-високи лихви тук. А когато приливната вълна от цунамито в САЩ достигна Европа, банката панически изсипа десетки милиарди повече ликвидност тук, отколкото Федералният резерв там. Тези хора не мислят, спокойно може да ги замените с киборгите на Филип Мировски или с полуавтомат.

  Основният финансов проблем на Европа е, че тя произвежда повече капитал, отколкото може да инвестира. Поради това Европа инвестира навън. Така стана с техно-балона в края на 90-те, така става и сега. А когато инвестираш навън, зависиш от благосклонността на другите. Затова развитието на европейските капиталови пазари и на пазарите в т.нар. «Нова Европа» трябваше да е приоритет преди десетина години, но не беше, хората се чудеха как да фалшифицират статистиката си, за да преминат критериите на Маастрихт. Защото ако спестяванията, пенсиите и т.н. на европейците са в ипотечни деривати, вие имате по-голям проблем от американците. България в този контекст стои горе-долу, както е стояла през 30-те години. България е страна без значение, управлявана от хора без значение. Поради семплата финансова система, доминирана от чужди капитали, поради сакатия капиталов пазар и т.н., ще минем под рубриката «collateral damage?. Лошото е, че в България има традиция, когато някои хора губят навън, да си компенсират щетите вътре.

  Кой е «теоретично» виновен за сегашната финансовата криза.
  «Теоретично» виновни са «обичайните заподозрени» - алчността, арогантността и глупостта, константите на човешкото поведение. Икономическата теория в крайна сметка «обяснява» всичко с характеристиките на рационалния или, както е при поведенческите финансисти, леко ирационалния стопански деятел. Те намират компактен израз в т.нар. leverage (англичаните го наричат gearing) – количеството долари, които държите на позиция, с един долар капитал в джоба си. Нищо в сложната конструкция на една «производна» не е толкова важно, колкото този лост за ускоряване на печалбите или загубите, който той й осигурява. Ако изключим заобикалянето на различни законови, данъчни и други ограничения, които употребата на производни продукти улеснява, това е най-важната причина за тяхното съществуване въобще. Това е, което ги превръща – по думите на Уорън Бъфет – в оръжия за масово поразяване. Робърт Мъртън-старши, известен социолог, е автор на понятието за «самоизпълняващото се предсказание» (self-fulfilling prophecy). Това е, казва той, лъжливо определение на една ситуация, което предизвиква ново поведение, което прави първоначалната ситуация ?вярна?. То има много общо с теософската традиция в Америка от края на 90-те на по-миналия век, залегнала в основата на «Вълшебника на Златната Унция». За да постигнете желанията си, е достатъчно да ги «реализирате», да ги направите реални в главата си. Голямата концепция на Робърт Мъртън-младши беше, че капиталовите пазари са така оплетени от производни продукти, че могат да работят практически без капитал. Ако пазарите вярват, че могат да работят без капитал, може пък наистина да могат да работят без капитал. Когато Джон Мериуедър направи фонда LTCM, тримата, изобретили уравнението на Фишер Блек, били поканени за партньори. Само Блек отказал, защото – както си спомня жена му – стратегията им била много рискова. Фишер Блек почина на следващата година, а Робърт Мъртън и Майрън Шоулс взеха Нобеловата награта точно година, преди LTCM да фалира. Зад паравана от smoke and mirrors, използван и от Вълшебника на Oz, стратегията на LTCM беше проста – намирате арбитражи за по 35-40 базисни точки в различни облигации, 100 базисни точки са един процент, използвате нещо като лоста на Архимед, което да умножи тази дребна печалба по 100, и получавате заветната за много фондове доходност от 35-40% годишно. Когато всички останали започнат да правят същото, арбитражните печалби падат до 10-12 точки, вие вдигате газта до ламарината с ускорение от 300-500 пъти и накрая бурно фалирате, защото този лост за ускоряване на печалбите действа симетрично и за ускоряване на загубите, а това, накъде ще отиде пазарът, вие не може да контролирате. Така че LTCM почти фалира, но не съвсем, защото няма как Нобеловите лауреати-партньори да не разбират от финанси. Мериуедър също се беше хеджирал. Понеже представляваха системна заплаха, «улицата» беше «поканена» да ги спаси. Всички обяснения, които управляващите на LTCM дадоха публично в следващите години, потресаващо напомнят цитат от изследванията на стария Мъртън върху концепцията за самоизпълняващото се предсказание. Няма особен смисъл да се казва, че някой е предсказал кризата еди-кога-си. Всяка икономическа и финансова криза в последните сто години е предсказвана по десет пъти, преди да се случи. И това не е променило нищо. Защото такава е човешката природа.

  Основата на метода, който банките използват да контролират риска, беше основателно, жестоко и гласовито критикувана от мнозина, особено от Насим Талеб, още в средата на 90-те. Пет години подред Талеб купуваше «риска» в опашките и продаваше този в центъра на разпределението, като основният му контрагент беше Виктор Нидерхофер, който фалира при азиатската криза две седмици, преди да излезе на пазара книгата му «Уроците на Майстора». Книгата, която е поучителна, беше пълен провал, но в търговията помежду им Талеб губеше и затвори операцията си, а Нидерхофер правеше пари. Книгите на Талеб са бестселъри, въпреки леко идиосинкратичния стил на автора. Има поне три книги, в заглавията на които думите демон, производна и катастрофа се преплитат. Всички знаеха за какво става дума, това не е природно бедствие. «Мечките» атакуваха техно-пазара от «ирационалното въодушевление» на Грийнспън в 1996 до 1999, когато и последната «мечка» затвори. Пазарът се срути през пролетта на 2000. «Мечките» атакуват ипотечните производни поне от четири години, но знам само за един, който оцеля и направи сериозни пари в 2007. На другите кръвта им изтече по улицата.

  Миналата седмица забраниха «късите» продажби, пазарът продължи да се срива и никой вече не търгува с никого. Защото «късите» продажби не произтичат само от някой, който има концепция и не харесва дадена компания. Кредитните суапи (CDS) по същество разменят риска на Минфина срещу риска на определена компания за определен период. Когато Беър и Лемън станаха подозрителни, хората продължиха да работят с тях, но търсеха защита и купуваха техни CDS. Ако някой ви продаде такъв суап, длъжен е едновременно «да скъси» базовия (underlying) кредит, за да хеджира поне делтата си. Затова сега, когато никой не може да скъсява финансовите компании, няма кой да ви продаде защита, вие няма как да работите непокрити и цялата система на софистицираните финанси замръзна. Комисията за ценни книжа в САЩ изглежда е пълна с юристи, които почти не разбират за какво става въпрос, но имат наказателни правомощия и хората се страхуват. Преди две години именно те разрешиха късите продажби «на голо» (naked short sales – продавате нещо, което не само че го нямате, но изобщо го няма в природата!), за които e ясно, че трябва да са незаконни. Скъсяването на голо (naked shorting) е акт на активна контра-дезинформация. Цялата гигантска мрежа от кредитни суапи, която подпира айсберга на ипотечните производни и на куп други структурирани продукти, нямаше да съществува, ако продажбите на голо бяха останали незаконни. Ако няма как да вземете назаем Лемън, няма как да го скъсите и как да продавате негови суапи. Възниква естествено ограничение и системата се саморегулира. Вместо това, както става винаги в подобни кризи, подгониха мечките и оставиха пазара да куца на един крак. Късите продажби са просто казването на истината и «мечките» са нейните говорители.